ЕХО ОТ БОЛКАТА НА СВЕТА - ПРЪСТ НА ПУЛСА...

Перевод Елки Няголовой для болгарского журнала "ЗНАЦИ" с. 133-137.
http://vk.com/doc35497621_437103889?hash=cd9e41d1bb7cd95bbc&dl=d9f2b75af9b6e09fdd

Иван Нечипорук
(Горловка, Донбас)

Роден през 1975 г. в Горловка, Донбас. По професия е миньор. Завършил е задочно Донбаския държавен педагогически университет. Член на Управителния съвет на Регионалния съюз на писателите, както и на Изпълнителния комитет на Международното съобщество на писателските съюзи. Ръководител е на литературното обединение на авторите от Донбас „Пазители на пролетта”. Член е на Съюза на писателите на Русия и на Международния клуб на православните литератори „Омилия”. Публикува в литературни списания в Украйна, Русия, Беларус, Молдова, Германия и Австралия. Автор е на книги с поезия, сред които: „Трудоприношение”, „С всеки нерв”, „Синегорие”, „Не/мълчание”… Член на редколегията на сп. „Пет стихии” и на сп. „Метаморфози”.

***

Не топлинка в декември, а балсам…
Не вярваме на зимата. И опнати са нервите.
Тревогите издуха развигорът сам.
Очакваме мира мечтан със недоверие.
На прицел. И под гнета непрестанен
на тази самоходна артилерия.

Градът е уморен, отърсен от тъгата.
И в смъртен страх живее – това ли е идеята?
Не мисли де е синорът между любов и ад.
Какви интриги пак ще натъкмят злодеите?
Какви горчилки чакаме – пожар, ракети „град”?
Текат минути мирни… Минутите последни!

В ТАКИВА НОЩИ

„В такива нощи хората умират.
Защо ли аз – глупакът, още жив съм?”
Б.Чичибабин

В такива нощи хора гинат с писък
под вероломни, яростни огньове.
Живот човешки, като свещ топи се...
А ние живи сме. О, луд късмет отново!

Събуждаме се. Тръгваме за работа.
Вървим. И тъй – със нас, градът ни живва.
И вдишват шахти и заводи рано.
А някои във Лета са... Завинаги!

Ще трябва да живеем зарад тях.
Но със снарядите съмненията гъгнат...
А длъжни сме, макар че страшно тягостно е
 да бъдем живи не само за нас –
за другите, които в тъмна нощ си тръгнаха.

***

Днес Смъртта коси града свободно.
Грохотът минута не утихва.
„Смерч” и „Град” във тъмното ни бомбят…
И разпитва малката Трохичка:

„Мамо, да умираш, колко болно е?
Тъй, както бодването ли с игличка?”

Тръпне, от печал и скръб превзета…
Отговаря на въпроса тихо мама,
за да не внушава страх в детето си:
„Не боли. Ухапва те… комар.”

Сълзи от безсилие просветват.
А снарядите летят кошмарно…

СЛЕД АВИОУДАРА

Сне градът нагара от лицето си,
живнаха етажите след тътена,
но след бомбите, и утрото уцелили,
«Ще живеем» - заяви градът ни.

След ракети, залпове трещящи –
подпечатана с кръвта ни е зората.
Но напук – цъфтят цветя изящни,
славей и скворец припяват с радост.

И градът е пес, облизващ раните си.
С вяра изгревът поруменява.
Сякаш че светът е най-прекрасен,
сякаш че дори войната няма я...